ХИМЕРА

Все по-често говоря с тъгата,
като с някоя стара любима.
Трия дълго сълзи в тишината
и в душата ми още е зима.

А зениците - мокри прозорци
чакат лъч от небето да блесне.
Да се спуснат над мен добротворци -
бели ангели, святи, небесни.

Да издигнат дома ми нагоре,
като светъл балон в синевата.
И тогава - без никак да спори -
да си тръгне от мене тъгата.

Колко приказна радост ще блика
в чудодейно летящата къща!
Колко нежно ще грее светликът
- с доброта, на човек неприсъща!

Състрадателно гледа тъгата
тази моя въздушна химера.
Духа яростно зимният вятър.
Няма утро. Все още е вчера.

(Тленен остатък)

НЕРАВНОСМЕТКА

Има болка от дни неживяни.
Ненамерена къща и бряг.
Непревързани парещи рани
в непрогледен от скитане мрак.

Има писък в слова нелетели,
свили тъжно ранени крила.
Невъзможно красиви дантели.
Неразтворени бели стъкла.

Има дъх, недочут в тишината.
Огън, в жълти искри нероден.
Стара песен дори, неизпята.
Пътник, стигнал доникъде в мен.

Има нямане. Вечна дилема.
Възел гордиев, стегнат до кръст.
Всичко дал - бързам нищо да взема.
С дим от пепел и мирис на пръст.

(Тленен остатък)

ПЛЕТАЧКА НА СТАРИ ДАНТЕЛИ

Съдбата - плетачка на стари дантели,
пристъпва до мен и ми иска конци.
В косите ми гледа, тук-там побелели
от мъдрия дух на самотни светци.

Не искам за нищо сега да ме пита.
Конците в душата ми - спомени бол.
Да взима каквото й трябва. Да вплита.
Дори да остана разнищен и гол.

Все в някого, някак, следа ще остави
едничката вяра, с която живях.
Удавник потънал ще спре да се дави -
щом в обич простя непростимия грях.

Обесен от грижи ще скъса въжето,
щом мигом прегърна го с връв от мечти.
Изсъхнало цвете ще цъфне в полето,
дори да не вярва, че пак ще цъфти.

По черните жици на грубата памет
ще кацат вестители с бели крила.
Ще бъда жалон и въздигнато знаме.
Съдба ли си? Чакам те! Хайде, ела!

Втъкавай в дантелите моята вяра!
Конците ти давам! Не спирай! Тъчи!
Щом някъде горе, Пресвяти в Олтара,
ме гледат на Господ добрите очи!

(Птицата в теб)

ИЗПОВЕД НА ОГЪНЯ

Светът не ми е сетната присъда,
макар че в него аз съм подсъдим.
Осъжда ме, но знам, че ще пребъда,
тъй както огън шепне в своя дим.

Едно кандило в мрака да запаля,
нарочено за пламъчен оброк,
сърцето ми отгоре ще погали
ръката на невидимия Бог.

Една зеница тихо да разплача
от болката, родена да люти -
ще бъде тя заветното петаче,
отворило ми райските врати.

Дори и леден вятър да се втурне
небесния ми плам да съкруши,
превърнал би ме той в стихия бурна
за не една, но хиляди души.

Не би могъл пожар да се потули.
И не Пилат, и не Синедрион -
но ада, през брожения и хули,
разтърсил би искрящият ми стон.

Светът не ми е сетната присъда,
макар да е последен ешафод.
Родих се да горя. И да пребъда.
Дори до смърт. С цената на живот.

(Птицата в теб)

КЛЕТНИК

Когато чер, бездомен помияр
в живота му най-много е потребен,
а властниците хвърлят евтин зар
дали да бъде жив или погребан...

Когато скръб в очите му люти
и мръсен фас допушва се елитно,
а всичките несбъднати мечти
се валят в битието първобитно...

Когато е обречена в банкрут
дори и позорящата просия,
а нощем при изцъклящия студ
сърцето моли милост от Месия...

Когато от огризките горчи
и смрад облъхва улични казани,
а погледът на празните очи
напомня само мисли изтерзани...

Когато някой грубо го кълне
и друг от гнус във пазвата си плюва,
а всяко тъй желано портмоне
на чантите под ципа се издува...

Когато не човек е, но е скот,
лишен от сетнина заупокойна,
а вече потъмнелият живот
напомня на зловеща скотобойна...

Когато няма кой да се смили
или поне един да го оплаче,
а в пръстите с последен звън боли
едно до болка стискано петаче...

Тогава, Боже, Своя Гняв възлей
над този свят - проекция на ада,
и Своя клетник в Светлина огрей,
защото Ти остана му награда.

(Бакърена паничка)

АРЕНА НА НАСЛЕДНИЦИ

Тъжен свят - арена на наследници.
Сблъсъкът - уви, предизвестен.
Плебеите вкочанясват в ледници.
Скъпите контета хващат тен.

Вече не брои беднякът кръпките.
Борчове го стягат във кошмар.
Богаташът си подменя тръпките.
Днес - на яхта. Утре - на пазар.

Реже си със псуване мазолите
смъртно умореният хамал.
Сменя си през час аерозолите
отегчен с короната си крал.

Скрита от очите ни арената
в битките невидими кърви.
Разнолика ни привлича сцената,
в миг готова да ни улови.

В оня страшен сблъсък на наследници.
С точен рефер - жълтият метал.
Победени винаги са бедните.
Тост за Цезар! С чаши от кристал!

Аве, Цезар! Твоя е арената!
Ти отново смачка, победи...
И кръвта на плебея, червената,
капчици оставя, и следи.

В тъжен свят... Арена на безчестното,
тънещо в зловонната си леш.
Но отвъд го чака неизвестното...
Авва Отче! Ти ще въздадеш!

(Бакърена паничка)

НЕРАВНОСМЕТКА II

Съкруших си душата без време
и се сгуших в тъга парцалива.
Няма смисъл от моето семе
и безплодна е пустата нива.

Щедро сях и поливах на вяра
туй, което родих от сърцето.
Не поникна добро, не прокара...
Всичко дадено - стигна до взето.

В ористта на дарените думи
трудно щедрият отзвук се ражда,
Дъждовете валяха върху ми,
но ме мъчеше сухата жажда.

Много малко им пука защо съм
на отдавна преситени сноби.
Те не се обвиняват с въпроси
и не са ми длъжници за обич.

Ще потърсят едната ми лира
да я видят, подобна на стока.
Баста! Тя на тезгях не умира,
че цената е твърде висока.

Щедро сях! И не искам отплата!
Самотата... Добре ми е с нея!
Нека пръска бездомният вятър
семената, с които го грея...

Още сея! И драска перото,
като рало в душите корави.
А това, че не никне доброто,
моят Господ не ще да забрави.

(Тленен остатък)

ЧАША НА СКРЪБТА

Отдавна сива проза не чета
и в кратките си сънища се крия.
Една последна чаша на скръбта
от теб, живот, аз искам да изпия.

Не беше щедър. Сметка съм си дал,
че няма за главата ми корона.
Светът не е честит пиедестал.
Съдбата не прилича на мадона.

На геният едничък лудостта
превръща се в последна гилотина.
Протягам длан в тълпи от пустота.
Изгубвам се, преди да си замина.

В сърцето - старец. Вън - все още млад.
Прехапана душата от неволи.
Лица жадувам в тъжен маскарад
и истина в театъра от роли.

Но ти, живот, сега пред мен тръгни.
Дано намериш сенките бездомни.
Души, примрели в хорските злини,
които никой никога не помни.

Сълзите им събирай! Като дъжд
от облаците тъмни на съдбите.
Не тръгвай още! Чашата задръж!
В скръбта наподобяваме върбите...

Сега ми дай да пия - без предел!
Не съм единствен! В болката сме много!
Мечти и шанс светът ни е отнел,
но не и вечността ни...
Слава Богу!

(Тленен остатък)

СЪЛЗИТЕ ТИ, БЪЛГАРИЙО!

Българийо! Сълзите ти изплакани
на стихове превърнах. И горях.
В копнеж по съдбините недочакани
поне една утеха да ти бях...

Преминах през надеждите съборени,
и прах и пепел в дланите си втрих.
Потърсих вяра в извори и корени
и болката ти сам стократно пих.

Болеше ме за твоите пропъдени,
угаснали без памет и следи.
Страдалци, на мизерия осъдени,
с премазани от мъката гърди.

Самотни старци, куцащи с бастуните.
Старици с поглед див и изтерзан.
И цигани, сънуващи в катуните
калая от последния казан.

Те бяха също твоята история,
която летопис не приюти.
Ненужни съчки в суха територия,
щом всяка от агония пращи.

Стихия в гласове, мечти и пориви,
потънали сред сенките отвъд,
и не съдби, но куп иглички борови,
които в дим лютив ще изгорят.

А някъде, безименно отричани,
души да помнят страшния си ад,
че българи сред тебе са наричани
от село в село, и от град до град.

С един човек - ковчегът е трагедия,
а с многото - статистика без храм.
И ти не виждай в мене черногледия,
но истинският, бил до болка прям.

"Потомци, вий напразно ще се ровите..."
- така един Поет те освети.
Но в бъдното останаха отровите
на нашите несбъднати мечти.

И може би с това умира клетият,
че щастието друг ще осени,
при все, че след тринадесет столетия
ти още чакаш светли бъднини.

(Хрониките български)

ГОРЧИВ ПЕЛИН

Недей да се оплакваш, брат!
На всички вече ни е тежко.
А трябва ни на този свят
поне един хитрец Андрешко.

Когато тръшне ни беда -
туй данъци, цени, налози -
с конете - мили господа -
той бирник нека да повози.

Сред гъстата и блатна кал
в студена нощ да го остави,
че тръгнал е - изедник цял
животът ни на ад да прави.

Един Андрешко, братко мой!
Една присъда по човешки.
Сълзите станаха порой
да плащаме за чужди грешки.

И все дебели вратове
от грош бедняшки лой да мажат.
За тези техни грехове
веднъж поне да се накажат.

Позор да ги петни, позор!
А не да се измъкват сухи...
Но как слепец намира взор
или пък звук душите глухи?

Затъва в кално битие
народецът, търпял хомота,
и ще го грабят зверове
за не един, но сто живота.

Горчи ни днес Елин Пелин.
И сладко няма как бъде,
щом мъката е исполин
от неизпълнени присъди.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)