ЗА ЙОН, НИНЕВИЯ И ТИКВАТА

Една библейска случка ми навява
в сърцето лъч, подобен на кинжал.
Поуката - поука си остава,
дори като Адам да бих живял.

И сто живота някак да навърже
Творецът във човешката съдба -
те пак ще си отидат много бърже
в терзания, в падения, в борба.

Един пророк побягнал от Лицето
на Вечния и Свят Небесен Бог.
И в своя страх отплувал по морето,
да би избегнал жребия жесток.

Но ето, че във време твърде бурно
Гнева Свещен беглецът преживял.
От кораба нарочно бил катурнат
и в бездната зловеща полетял.

Дали по милост или за присъда
останал жив сред ужас страховит.
Решил отгоре Бог, че ще го бъде
и заповядал да го глътне кит.

Нататък... е историята ясна.
Три дена той в търбуха му лежал.
А после китът го изплюл на пясък,
в брега на Ниневийската печал.

И тръгнал Йон със Божието Слово
сред грешни непокаяни души.
"Покайте се!" - извикал той сурово -
"Градът ви скоро Бог ще разруши!"

Дочули го човеците изглежда.
И скоро прогласили скръбен пост.
"Дано показал би ни Той надежда,
след всичкото безчестие и злост.

Съдбата на Содома и Гомора
дано над нас сега не връхлети.
Че бяхме зверове! Не бяхме хора
и само Той могъл би да прости.

Ниневийо! Плачи сълзи горещи
за всичките си страшни грехове!
С какви ли язви черни и зловещи
Гнева Господен ще ни прикове?"

Смилил се Бог. И ужаса отвърнал.
Усмихнал се на ронещи сълзи.
Човеците с ръцете Си прегърнал.
Не искал вече да ги порази.

А гледал Йон, но някак без да свиква,
със толкова внезапния финал.
И в края на града, под едра тиква,
глава подпрял и в миг се умълчал.

"В Ниневия са всички опростени,
а аз не зная що да изрека.
И думите Му - огнени остени
сега вода са в моята ръка...

Една последна тиква засенява
лицето ми от журещата пещ.
И иска ми се, Господи, такава
и Ти от небеса да я съзреш..."

"Не, Йоне! Не такава я съзирам!
И тази тиква - с червей ще умре!
Да бях решил, че Правдата умира,
тя щеше да се чувства най-добре.

Не я жали! Изсъхнала е вече!
Не може да изпъква над пророк!
А времето й - всичкото изтече,
допуснато от Праведния Бог!"

Привърших... И духът си не терзая.
Ниневия спасена е, нали?
На всяка тиква ще й дойде краят,
и мене от това не ме боли...

(Бакърена паничка)

ЦАРЯТ Е ГОЛ

Не привиквай, приятелю, с мрака,
с този тъмен, зловещ произвол.
Само верният слух ще дочака
оня възглас, че царят е гол...

За да видиш сред празнична свита
как върви полудял властелин,
без да има един да го пита
що за глупост е сторил самин.

И защо му е още корона,
щом срамът му едва се търпи?
Голеничък - дете за мадона,
понакърмен, досущ да заспи...

Младенецът ли в себе си кае
или онзи библейски Адам?
Първородният грях ли желае,
щом го търси без никакъв срам?

Не, приятелю! Друга причина
има в тази наглед голота...
Всяка дреха е лист от смокиня -
осъзнатият зов на честта.

А нечестният всичко съблича -
дума, клетва, светиня, морал.
Своя дъх на измама обрича
да царува с отрепки от кал.

Та след толкова пози и роли,
над тълпите, по-слепи от тях,
дефилират поклонници, голи
в демонично-безродния грях...

Той им става честита клоака
и червясал от злото престол...
Не привиквай, приятелю, с мрака!
В него царят е винаги гол!

(Хрониките български)

ПРЕДЕЛЕН ТРАГИЗЪМ

"Държавата, това съм аз!"
«L'etat, c'est moi.» — Луи XIV


Душите на пределния трагизъм
с размътени в харизма сетива,
все още се сплотяват в организъм,
уви... с некоронясана глава.

Той може с пищни речи да ги води
и да им бъде златният тотем.
"Да го възпеем в стихове и оди!
За него, Краля, всинца да умрем!"

Тъй както пръстен восъка притиска
и там, в печата, гербът му лъщи,
така и на тълпите им се иска
у Краля лъч божествен да трещи.

Отвори ли уста - да засенява!
Повдигне ли ръката - да твори!
В едно да бъде Господ и държава!
А кихне ли - да завалят пари!

Душите на пределния трагизъм
ридаят в политическа печал.
Каква ти, за духа, по-страшна криза,
щом Кралят-Слънце се оказа крал...

(Хрониките български)

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА НУЛАТА

Гордо пъчи се празната нула.
"Ах, дано пак царувам! Дано!"
Но дори с Вавилонската кула
тя не ще се превърне в едно.

Ще остане сред своето нищо.
Дупка. Вакуум. Липса на срам.
Глупостта си с боклук ще насища,
а позора ще счита за храм.

С други нули ще търси завера
за всеобщия нулев протест.
Днес - със повече нули от вчера.
Утре - с повече нули от днес.

Да задмине дори Калигула,
който сам се видял като бог -
тъй мечтае си кръглата нула,
неспособна на чест и урок.

Съберете се, буйстващи нули!
Иска нулата вашия глас!
Ако скоро я бихте надули
тя ще литне високо над вас...

Да ви бъде заветно светило.
От лъчите й - лаф подир лаф.
И отдолу да гледате мило
този нейн възход величав.

А пък стане ли празно в душите,
с умирачка и страшно тегло,
то дано чак тогава решите,
че пред нулата няма число.

(Хрониките български)

ХАРИЗМАТА

Харизмата, по право, не е вечна.
За кратко се превръща в лична власт.
Но тръгне ли си - вече е далечна,
и няма да я върнат зов и страст.

Безсмислено е някой да поиска
безценният й лъч да осребри.
Народната любов ще го притиска
да върне невъзможното дори.

Доверието трудно се печели,
но много лесно после се руши.
Доброто обаяние умре ли -
не ще се върне в скръбните души.

А властникът, дори харизматичен,
ще рухне в своя крах, обезвластен.
И колкото й думи да изрича -
не ще да бъде вече опростен.

Той всичкия си блясък е профукал
и няма как отново да блести.
Балонът безвъзвратно се е спукал.
Смалява се. В безсилие свисти.

В заложената клопка на цинизма
месията е червей в пустота.
Не връща помрачената харизма
прахосани в царуване лета.

(Хрониките български)

ПОСВЕТЕНО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ!

141 години от обесването на Апостола!

Идваш ти сред моите безсъници.
Светъл ангел и среднощен гост.
Да напомняш някак си за тръните,
впити във главата на Христос.

Аз не бих те питал колко просто е
на олтар сърце да принесеш.
И да светиш в тъмното, Апостоле,
както свети восъчната свещ.

Как се носи болката на клетите?
Как в сърце се сбира цял народ?
Как се помнят думите, заветните,
ако дух е впримчен от хомот?

Ако там, в килията ни, тясната
думите не стигат за зора...
И мълчи в кандилото, угаснала
даже и последната искра.

Расото захвърлил съм, Игнатие!
С вярата си сея семена.
Туй ми е свещеното занятие
в тази най-обрулена страна.

Доста беше робското протакане.
Стига за душите ни въжа.
Сплитат днес бесилките ни, Дяконе,
червеи, безродни от лъжа.

Остани ми блясък за кандилото.
Някой в своя мрак да те съзре.
Че дори увиснал на бесилото -
живият не може да умре...

(Хрониките български)

РОБСКО

В памет на Васил Левски!

Свята клетва за смели мъже.
Уж е толкова чисто и просто.
Но накрая остава въже
за предаден от свои апостол.

С чаша вино извечният срам
много лесно ще бъде забравен.
Свободата прилича на Храм,
но пък робът не е богоравен.

Като червея ниско пълзи.
Като храст се огъва и кърши.
Лицемерно пролива сълзи.
Плюе в пазва, а после се бърше.

Кой ли, робе, за дълг те роди,
щом безчестен прегръщаш позора?
Лумнал огън ли носиш в гърди
или страх на безропотни хора?

Кой захлупи сърцето ти с фес
и поклон пред насилник довека?
Ако вяра остане без чест,
то пребъдва ли Господ в човека?

Черна смърт. Като плач на поет.
Гарван грачи и вятър не спира.
Вън от Храма, без Бог и Завет,
само жалкият роб не умира...

(Хрониките български)

ДА ТЕ ВДИШВАМ

Позволи ми сега да те вдишвам -
като пролетно цвете в пръстта.
Да забравя за болки предишни.
За раздели и тъжни неща.

За обиди и думи излишни.
За преглътнати стари мечти.
Позволи ми сега да те вдишвам -
като роза, която цъфти.

Аз те търсих. Изплаках те скришом.
Много дълго самотен живях.
Позволи ми сега да те вдишвам -
с твоя ведър и радостен смях.

С твоя поглед - по детски възвишен.
С разпилените твои коси.
Позволи ми сега да те вдишвам!
И дъждът нека още роси!

Нека чувство в душата ми пише
всеки ред от любовния блян.
Позволи ми сега да те вдишвам!
Ти си мирисът - дълго желан!

Ти си цветето в моята ниша -
нежен смисъл, че още съм жив!
Позволи ми сега да те вдишвам!
Позволи ми да бъда щастлив!

(Шарена палитра)

НИМФА

Като нимфа Любовта пристъпва.
Любопитна, искрена, пречиста.
И отново в топъл дъжд се къпя,
и редя куплетите-мъниста.

Зимата превръща се във есен.
Есента - във лято от жарави.
После нежна пролетна импресия
се разлистя в горските дъбрави.

Спомените - отлетели птици,
връщат се от юга на съдбата.
Чуруликат в моите зеници
и обратно се върти земята.

Като нимфа Любовта пристъпва -
всички чудеса събрала в длани.
И цъфти душата ми, напъпва
в цветове, отдавна невидяни!

(Шарена палитра)

НЕСЪТВОРЕН ПЕЙЗАЖ

Светът ми е пейзаж несътворен.
Въздигнат връх, високо над мъглите.
Луната спи в безмълвния му плен
и обич там споделят си орлите.

Не бих потърсил четка и бои,
с които в цвят властта му да разкрия.
Душата страховете си таи
и страда тихо в тяхната стихия.

Защото тя самата е воал.
Разпъната невинност на статива.
Рисувал би я само порив бял,
дори от цветовете да попива.

И в ден и час когато ме зове
на нимфа глас, и полет на сирена -
художникът ще смеси в цветове
душата ми, пейзажно сътворена.

(Неиздъхнали спомени)