НЯКЪДЕ, В СНЕЖНИЯ СПОМЕН

Пак си спомних за воя на вълците в късните вечери.

От горите се спускаше - сякаш прелели води.

И преглъщащ омайния дъх на филийките печени

плахо гледах към дядо и исках над мене да бди.

А пък той ми се смееше, гаче ли свиреха гайдите

на мегдана в неделя край бели и китни моми.

"Много страх ме е, дединко! Хайде, послушай ме! Хайде де!

Прегърни ме за мъничко! Само за миг ме вземи!"

После спомних си воя на кризите в моите бъдности.

Бяха вълци, по-страшни от тези в далечни лета.

Нямах дядо за ласка пред всичките зимни оскъдици

и филийките с пепел ги валяше в мен печалта.

Не загърнал душата си - мръзнех в стените изстинали.

Като агне, разкъсано в мрака от вълчата паст.

Само някъде - в снежния спомен от детското минало -

моят приказен дядо все още се смее на глас...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ДИВНА ОБИЧ, СРЕБРОЛИКА

Дивна обич, сребролика, от душата ми извира.

Става бързей край чукари. В камъчета - водоскок.

Вятърът, пленен от нея, шепне в струните на лира,

и докосва в ситни пръски всяка трънка, всеки глог.

Мигом живнала тревица в чуден трепет зеленее

и очаква да я зърне някой калфа килимар.

Кукне морна кукувица. Славей сладко се разпее.

А потокът - все надоле - лее светлия си дар.

Стара селска воденица. Ти пристигаш пременена.

И върти, върти водата, колелото при зори. 

Замеси за мен погача, вярност моя споделена,

и на пещ от жарък въглен нека дълго да гори.

Дивна обич, сребролика, от душата ми изтича.

На хармана идвай скоро! Тежки гости покани!

Изворът ми те намери, и за обич ти се врича.

Пристани ми, мое либе! Тебе искам, пристани...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

НАДЕЖДАТА БОЖИЯ, КОТВАТА СВЯТА!

От кой на земята до днес е възпята

Надеждата Божия, Котвата Свята,

която нагоре душите въздига

и чак до Престола на Вечния стига?

Със нея съдбата си кой ще преплува

и в Славата горе с Исус ще ликува,

от земните страсти развързан довека

да има в духа си сияйна пътека?

О, Котво чудесна! Надеждо Христова!

Дано е душата ми с тебе готова!

Завинаги своя Христос да обикне

и там, зад завесата, с блян да проникне...

Не ще те уплашат световните бури,

че Господ в сърцето ми сам те притури,

да гледам Небесната ладия бяла,

която пред Вечните порти е спряла.

Такава остава до днес на земята

Надеждата Божия, Котвата Свята.

Усещаш ли? Господ издърпва я вече

и скоро със нея ще бъдем далече...

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

МОКЪР КИБРИТ

Защо не стопли с пръсти мойте длани,

а мислите ти настрани отлитат?

Не искаш и минута да останеш...

Уви, навярно мокър е кибритът...

Защо не ме прегърна и целуна?

Отчаяни са устните ми. Питат.

Защо треперим в тази нощ безлунна?

Уви, навярно мокър е кибритът...

Защо ще ме оставиш да се скитам,

тъй както само кучетата скитат?

Без лъч. Без шанс отново да опитам...

Уви, навярно мокър е кибритът...

Във него аз и ти сме само клечки,

намокрени в последната минута.

И вече в нови влюбени пътечки

изгубеното пламъче се лута.

То тръгнало е други да разпали

с усмивка, с трепет, с весела закачка.

А ние ще си тръгнем, осъзнали -

съдбата е кибритоподпалвачка.

Тя може влюбените да подпали.

Но мен и тебе, мокрите? Едва ли...

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

КОМИНОЧИСТАЧ

Стъпвам леко. Пазя керемидите.

Бъркам в задимените комини.

Хората споделят си обидите

и излита пушекът интимен.

Пласт от сажди - болки и съмнения.

Спомени от огъня в душите.

Хиляди подмолни огорчения.

Черни - като мъката на дните.

Викат ме. Споделят си тревогата.

Ревности, скандали и причини.

Всеки с болка мисли си за огъня.

Печката дано да не изстине.

Кюнците си снаждат. С притеснение.

Да не би от дим да се разплачат.

А отгоре има си решение -

там работи коминочистачът.

Идвам... Само моля ви във чувствата

огънят дима да превъзхожда.

Че излита пушекът във пустото

и обратно никак не прехожда.

Колко са задръстени комините...

Сажди, пепел - минали любови.

Плача и въздишам през годините,

цапан с чужди болки и отрови.

Иска ми се, както съм на покрива -

дъжд да се излива във пощада.

И да стане във душите мокро -

в миг на опростителна наслада.

Да се милват пръстите изстинали,

устните в пожар да се целуват...

Стъпвам леко. Черен сред комините.

А край мене гълъби кротуват.

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

ДРАСКОТИНИТЕ НА ПАМЕТТА

Копнеех във живота си за ласка.

За мигове на нежна доброта.

Но битието с нокти ме издраска,

подобно псе пред хлопната врата.

Отхвърлих всеки допир лицемерен

и искреност до болка пожелах.

Преди любим, поисках да съм верен.

Невинен - преди блазнещия грях.

Преди да взема, пожелах да давам.

Преди целувка, исках топла длан.

Преди да търся прошка - да прощавам.

И оправдал - да бъда оправдан.

Една след друга старите ми връзки

забиха нокти в моето сърце.

И драскаха във мене - горди, дръзки.

И дърпаха ме страстно със ръце.

Дърво ли бях под небесата сини,

живеещо самотно в своя свят?

Въздиша паметта ми в драскотини -

лъжовни чувства, дърпащи назад.

Фалшиви думи. Остри маникюри.

Дори наивни сметки без кръчмар.

Душата ми остана без контури.

Превърна се във пламък и олтар.

Остана чиста. Искрена. Без маска.

О, Боже! В колко скръб я утвърдих!

Любов ми дай, но без да ме издраска!

И аз пред Теб ще коленича тих!

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

ДИМЪТ НА НОМАДА

Спомените - клечки от кибрит,

фосфора в душата ми изтриха.

Лумваха от порив неприкрит.

Гаснеха в несподеленост тиха.

С тях запалвах старото кюмбе -

циганска любов да ме напича.

А димът ми - скитник по небе,

не сполучи в зов да се обрича.

Може би защото все люти

и напомня колко съм барутен.

В клечки от кибрит припламваш ти.

Огнена - ела в зова ми смутен!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ТАНЦУВАЩА СКИТНИЦА

Танцува тя със вятъра бездомен.

Ръце протяга - нощна пеперуда.

Към светлите искри на минал спомен.

Към стара обич, шеметна и луда.

Танцува тя. Любува се с листата.

С дъха си стопля смръзналите клони.

Усмихва й се в тъмното луната

и звезден прах над стъпките й рони.

Танцува тя, подобно бяла фея,

която чудеса ще сътворява.

И тръгват в тъмнината подир нея,

мечтите й, обречени в забрава.

Танцува тя. Любовно-разпозната.

Светът й се завръща. Романтичен.

Красива сянка стопля самотата

и някой шепне колко я обича...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ИЗГРЕВНО-ЗАЛЕЗНО

Ще заблестим, преплетени лазурно.

Два изгрева ще слеем във едно.

А после през земята ще се втурнем

да я загърнем в слънчево платно.

Ще се разпалим, пламъчно-обзети.

Два залеза ще слеем в стихослов.

И в тиха нощ, подобни на комети,

небето ще рисуваме с любов.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

СЛУЧВАШ СЕ ПОНЯКОГА

Случваш се понякога. Рисувана.

Щрихи, уловени за портрет.

Може би открадната от Лувъра.

Класика от рими на поет.

Случваш се понякога. Изваяна.

Мрамор от невинна белота.

В болката ми - светло неразкаяна.

В хлопане по чезнеща врата.

Случваш се понякога. Описана.

В стих, живял едва минута, две...

Нежен пламък, търсил своя истина.

После - угасен от дъждове...

Случваш се понякога. Намирана.

Залез, който в клепките трепти.

Раждана от обич. И умирана.

В мен оставаш изгрев от мечти.

Ясен Ведрин

(Сбъднати предчувствия)