НА ДЪНОТО

Колко тихо и страшно е долу, на дъното,

гдето сбират се тъжните черни съдби.

Там се срещат бедняци, отдавна потънали

и клошарите пълнят свойте мръсни торби.

Там кашонът ти става и маса, и ложе.

Там торбичка с лепило предлага ти рай.

И не питаш напушен: “Къде си, о Боже!”,

щото даже лепилото има си край.

Там се ходи на гробища. Нощем, във мрака.

Хапваш жито, бонбони. И кажеш “Амин”.

Сбираш денем бутилки. И напразно очакваш

милостиня от някой богат господин.

Там те гонят от църквата. Пазят си храма,

да не би по палтата да плъзнат бълхи.

Там процежда ти поп: “Хайде, дим да те няма!”

и от расото черно ти ръси трохи.

Там поглеждаш към ситите с поглед на куче.

Див, презрян и отхвърлен. Като гнусен боклук.

Там напразно очакваш добро да се случи

и си стъклена чаша под големия чук.

А пък той се стоварва. Жесток и ужасен.

Пръска сетните мисли на зли стъкълца.

И мирише противно. И едва се понася

този ад за презрените тъжни сърца.

 

Колко тихо и страшно е долу, на дъното.

Там достига единствено Кръв от Христа!

Нямат земна утеха сърцата потънали.

Само тази - Живот след смъртта!

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

СВЕЩИЦА

Надеждата е всичкият ми восък,

а Вярата - фитил за Любовта.

Не пламъче! Една искрица прося

да пламна и да светя през нощта.

Така е тъжен този свят във мрака.

Объркани са хиляди от страх.

Те плачейки се молят и очакват

един да замъждука покрай тях.

Един да им покаже път и смисъл.

Един да ги дари със светлинка.

Животът в тъмнина ги е орисал.

Нозете газят в ледена река.

Не им е нужен вик на политици.

Не са им нужни клетви и лъжи.

Една едничка пламнала свещица

и пътят им по-лек ще продължи.

Очите вече няма да са слепи.

Нозете няма да болят от студ.

И пламъче в треперещите шепи

ще гони от душите страх и смут.

Ще бъде всеки със криле на птица.

Небето ще е пълно със звезди.

О, Боже! Направи ме на свещица

и с мене скоро мъртвите роди!

Надеждата е всичкият ми восък,

а Вярата - фитил за Любовта.

Не пламъче! Една искрица прося

да пламна и да светя през нощта!

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

АКО СИ ДАЛ...

(В памет на Емил Димитров)

Върти се грамофонна плоча в здрача

и скърца там игличката без жал.

Отново чувам твоят глас и плача

над светлия ти зов “Ако си дал!”

Премина младостта ми с твойта песен

и посребри се моята глава.

Певецо чист! Не беше никак лесно

живот да дам на твоите слова.

Съзирах често хора изгладнели

и хляба си разчупвах аз за тях.

А те, от мойте къшейчета взели,

въздишаха злочести в своя крах.

На скитници, премръзнали и клети,

разпалвах огън. Сгрявах ги с очи.

И с длани търках влажните си клепки,

та моята тъга да не личи.

На чуждите, които не познавах,

раздадох всичко - лира и мечти.

На милата сърцето си оставях

във нежните й длани да тупти.

Не взех от друга слава ни частица

и клюка не повторих със уста.

Със подли хора не делях паница

и Господ ми опази съвестта.

Отново слушам твойта песен в здрача

със светлия ти зов “Ако си дал!”

Това ми стига в пътя си да крача,

без страх от смърт, от скърби и печал.

Не може никой днес да ти отнеме

искриците, оставени във нас!

Сред хора земни ти не беше земен!

Небето пя във сладкия ти глас!

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

ОСТАВАМ НЕГОВА ВРАТА!

В съдбата ми настъпи тишина.

Всевластна - чак сърцето си да чуя.

Платих до кръст високата цена

и в шум едва ли вече ще нахлуя.

Не чувам нито ехо, нито вик,

ни хлопане от някой дух бездомен.

Перото ми, най-чудният светлик,

за този свят остана бегъл спомен.

В живота ми пристигна самота.

Подмина ме със крясъци тълпата,

при все, че бях отворена врата

и куп лъчи дарих от Светлината.

Върхът, по право, малък е... Уви!

И дъното до смазване е тежко.

По равното най-лесно се върви

с най-малкото усилие човешко.

Защо тогава скръб да ми горчи?

Природата е толкова безстрастна.

Плътта по нанадолнище търчи,

а исках аз нагоре да я тласна.

Изгубих дни. Прахосах и лета

за порива си чист и невъзможен.

Но шумно ме отхвърляше тварта,

заровена в капана си безбожен.

В съдбата ми настъпи тишина.

Предел за вяра. Време за развръзка.

Посях докрай добрите семена,

тъй както Господ сее и ги пръска.

Дори пръстта докрай да изоре

и да прощава сблъсъците груби,

духът ми чак отвъд ще разбере

какво спечели и какво изгуби.

Завих се на Отеца с Благостта.

Едно Небе отгоре ми блещука.

А щом оставам Негова Врата,

все някой е възможно да почука...

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ДИАГНОЗА НА СВЪРШЕКА

Повдига се народ против народ, 

и царство против царство се повдига. 

Но в този помрачен от зло живот 

малцина виждат тъмната верига. 

Крещи към Бога мировата скръб, 

но отговорът сляпа не съзира, 

щом в правдата си търси “зъб за зъб” 

със свит юмрук и кървава секира. 

И разумът - от злоба окован - 

за прошка няма място да намери. 

А Джон ще се озъбва на Иван 

до входа чак на адовите двери. 

А там, оттатък, вече няма брод, 

и капка кръв от Господа не стига... 

Повдига се народ против народ, 

и царство против царство се повдига. 

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ЕФИАЛТ

(по вдъхновение от филма "300")

От страх човекът сто пъти умира,

до смърт ако случайно приближи.

И уж потеглил - тягостно се спира

в поклон пред десет хиляди лъжи.

И става смутен блясъкът на ножа

с простряно до сърцето острие.

Тъй скъпа е едничката му кожа!

Тъй сладко е едното битие!

Гърбът си струва, ако се прегърби.

Главата, ако в миг се поклони.

Фалшивото е изборът без скърби,

макар от него страшно да вони.

Смъртта е изход. Някъде, оттатък...

Мнозина я посрещат със сълзи.

А червеят, подобно на змията,

научил се е само да пълзи.

Дори да си добави - ден, година,

или с измама да се позлати -

без образ е омразната гадина,

без всичките божествени черти.

От страх човекът сто пъти умира.

Поне веднъж със чест да би умрял!

Че Вечност от Небето се събира,

а тленното - от лепкавата кал...

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

МРАМОРНИЯТ ДАВИД

Във всеки мрамор спи един Давид,

но Скулптора очакват си длетата.

И смисълът, под жилките покрит,

на вярата едничък е следата.

Почива Микеланджело отвъд.

Епохата е ялова, за жалост...

В очакване на Страшния си Съд

глупците бият с чукове нахалос.

Да би помогнал Господ! Но, не би...

Мълчи Творецът тайните Си свише.

Премъдрите Му всякога съдби

не може летописец да опише.

Светът не иска древен Самуил.

И Мирото е пуст анахронизъм.

Не с Корена Давидов, но с бодил,

в духа си многократно е пронизан.

Зад бронята на пищен Голиат

преживят сноби жалката си похот.

И в своя лицемерен маскарад

лика си ваят - в суета и грохот.

Във всеки мрамор спи един Давид,

но Скулпторът сред бесните Го няма.

А вярата напомня прозелит,

продаден на търговците във Храма...

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

НАПОМНЯНЕ ЗА СМИРНЕНСКИ

Усещаш ли? Светът е нощ,

в която зъл царува мракът.

А братчетата на Гаврош

все още изгрева си чакат.

Студеният и пуст неон

сърцата им с любов не сгрява.

А от витрините Мамон

блести с отровната си слава.

Иди при скръбните деца.

Вестител им бъди с утеха.

И бледите им сърчица

загръщай със небесна дреха.

Напук на студ и тъмнина -

стопли Гаврош или Козета...

И сам ще смажеш Сатана,

тъй както смачка го Поета...

Ясен Ведрин

(Хрониките български)

ЧЕТИВО ЗА МИНИСТЪР

“Горко и на вас, законниците, защото товарите 

човеците с бремена, които тежко се носят; 

а сами вие нито  с един пръст не се допирате 

до бремената...” (Лука 11:46)

Навярно ви е трудно, невъзможно,

да скърпите държавния бюджет.

Но аз ви казвам: Няма нищо сложно!

Глада си пожелайте за съвет.

Не онзи глад за вкусните пържоли,

изпечени по френски, алангле...

Но ужасът, когато скитник моли

за къшей хляб, че много му е зле.

Не онзи глад за торти и сладкиши

и скъпа суета от лъскав мол,

но болката до гроб да си излишен,

предаден на кошмарен произвол.

С какви очи прочитате, не зная,

числата на безличните съдби.

Навярно вий сте пратеник от Рая,

където никой в нищо не скърби.

Където мародерът не разбива

на селска къща входната врата,

и грабейки готов е да изпива

на стари хора даже и кръвта.

Гладът, министре... Толкова далечен,

щом вие сте оттатък пропастта...

Животът ли намирате за вечен,

че гледате с ухилена уста?

Че има кой съдбата ви да пази

от всичките превратности и смут...

Мизерност няма как да ви прегази.

Добре сте и облечен, и обут...

Дори и цар, човекът пак умира.

Дори и сит - ще слезе във пръстта.

И вътре в мен сълза за вас напира,

за тъжния ви дял от вечността.

Където милиони ще ридаят

в ушите ви, отпушени за стон...

И твърде тъжен ще се види краят

на властник, имал златния си трон.

С това приключва знакът от Небето.

Дали ще го повярвате, не знам.

Животът е училище, в което

най-лесно скъсват хората без срам.

Ясен Ведрин

(Хрониките български)

АРИЯ ОТ ЛУЧАНО

Животът е възторжен. Като ария,

изпята от Лучано може би.

Отварят днес безплатна трапезария

за хората със смачкани съдби.

Ликуй народе! Жив по подразбиране.

С чорбичка топла струните смажи.

Та бедният, достигнал до умиране,

със още ден живот да продължи.

Да плувнат по зениците проблясъци

от мръвката с бульон и шепа грах.

Велика милост - все за сиромасите!

И щедрост - все за техния ищах! 

Да спре за миг мъчителното куркане

с един обяд, навярно от Христос.

И в мътното безрадостно живуркане

гладът да не е тягостен въпрос.

Какво от туй, че имало при сития

излишъци от цяла планина?

На дневен ред е чудното събитие -

държавата, отпуснала храна.

Утеха за съсипаните хорица.

Безплатна кухня. Вкусен порцион.

Изглежда е пристигнал Чудотворецът

от облаците бели на Сион.

И Раят се изсипва над България.

За бедните вестителят тръби...

Животът е възторжен. Като ария,

изпята от Лучано може би.

Ясен Ведрин

(Хрониките български)